Детелини

 

 

 

„На Таня Димитрова,

която ми подари детелина

и без да иска ми подсказа

чудесната идея за този разказ“

 

 

 

 

1.

 

Със сигурност бях близо до мястото. Усещах присъствието ѝ много силно. Още само няколко метра напред по пътеката, после трябваше да се отбия вляво, останалото беше работа на уникалния ми инстинкт.

Подсвирнах щастливо и в същия миг чух тежки стъпки зад себе си. Спрях и се обърнах. Към мен с бърза крачка се носеше Тим.

В първия миг изпитах отвращение. Тим не беше от хората, които харесвах. Беше нехранимайко, все без работа, а с приятелите му често се шляеха пияни из селото и подклаждаха кавги. Не исках да имам вземане-даване с него.

Побягнах.

Настигна ме за секунди. Заклещи ме през кръста и ме принуди да спра.

– Пусни ме! – извиках задъхано и заудрях ръцете му в опит да се отскубна.

– Успокой се, малката! – рече Тим запъхтяно, завъртя ме към себе си и ме стисна за раменете. – Закъде си се забързала така!? – добави злорадо.

Не отговорих. Гледах към земята, в мен кипеше яд и се молех всичко да свърши по-бързо.

Той се надвеси над мен.

– Мислиш, че не ми е ясно за какво си дошла тук ли?! Хайде, хайде! Какво друго освен детелините може да доведе момиче като теб самичко в гората?!

Тим се изхили и почти опря лице до моето.

– Къде са?! – изсъска насреща ми.

– Пусни ме!

– Хайде, хайде! Бъди послушно момиче и ме заведи при тях.

– Не разбирам какви ги бръщолевиш.

– Не разбираш ли? О, разбираш, и то много добре. Та ти си истинска малка звезда! Чух онази дърта вещица в селската фурна да говори за теб. Раздала си детелини на толкова хора – от онези хубавите, с четири листа. Раздавачката на щастие, така те наричат.

– Те само разправят…

– Била си способна дори да общуваш с тях, така казват. Колко забавно, – Тим се изкиска, – момичето, което говори с цветята... Ще ми се да ми покажеш колко си талантлива.

Здравите му ръце се бяха впили в раменете ми. Започнах да изпитвам болка.

– Махай се! – Извърнах се и се опитах да го ухапя. Безуспешно.

– Хайде, хайде! Не ме карай да бъда лош. Заведи ме при детелините. Искам и аз да бъда щастлив.

– Махай се! Искам да си вървя!

– И това ще стане – рече Тим. – Първо да свършим работа. Сигурен съм, че можем да се споразумеем. Ти ще ме заведеш при твоите детелини, а аз ще ти бъда приятел и ще те пусна да си ходиш.

Не бяха детелини, беше само една. Но той нямаше как да го знае.

– Нищо не заслужаваш! – изръсих. – А и не искам да имам приятели като теб.

Той се ядоса.

– Така значи, не заслужавам?! А кой заслужава повече от мен? Кой? Оня смотаняк с лъскавата коса дето често идва на гости на маменцето? Живее в града, кара скъпа кола и си мисли, че е Бог. Недодяланик!

– Млъквай! – извиках.

– Не го ли виждаш какъв е фукльо?! Когато говори, все едно е над всички, когато ходи, все едно светът е негов. Но нищо, нищо, ти не се притеснявай – зашептя Тим самодоволно, – следващия път като го видя ще му светя маслото. Искаш ли? Не бой се, ще спасим маменцето от фукльото. Няма да я оставим да се подлъже, нали? Ти само ми покажи детелините и всичко ще е наред.

И аз не харесвах Крис. Откакто баща ми почина, няколко мъже като него се навъртаха около мама, но всичко беше за кратко, после всички изчезваха. Крис не се различаваше от предишните ѝ приятели.

Сарказмът в гласа на Тим ми дойде твърде много. Почувствах се беззащитна, не знаех как да отвърна на подигравката му. От очите ми потекоха сълзи.

– Хайде, хайде! Не се размеквай сега.

– Пусни ме, – изхленчих, – моето семейство не те засяга! Махай се!

– Ама какво толкова казах?! – Тим ме раздруса. – Ревла!

Той продължи да говори, но аз вече не го чувах. По бузите ми се стичаха едри капки, а аз се задъхвах от болка и пот. Исках само да се махна, да избягам надалеч.

– Добре де, добре, ще мина и без глупавите детелини…

Усетих раменете си свободни. Обърнах се и запристъпвах обратно към селото. Сълзите замъгляха погледа ми. Зад себе си чувах неразбираемите думи и смеха на Тим. Ускорих крачка. Затичах се. Повече от всичко исках да се добера до вкъщи.

Плаках много, плаках през целия път обратно до дома и още дълго след като се качих в стаята си и се проснах на леглото…

 

 

2.

 

Чух някой да изкачва стълбите, после вратата се отвори и на прага се появи мама.

Притворих списанието, което прелиствах, и го метнах върху шкафчето. Баща ми беше успял да култивира у мен навика да уважавам желанието на възрастните да общуват с мен. Винаги се съобразявах, когато възрастен влезеше в стаята ми. Това означаваше, че иска да му обърна внимание.

Тя се приближи и седна до мен на леглото.

– Готова ли си за утре?

– Да – излъгах, – нямахме кой знае какви домашни.

– Напоследък бележките ти се понижиха.

– Вината не е моя. Изпитват ме все върху стари уроци. Не обичам да помня неща от преди месец.

– Не съм сигурна, че това е най-правдоподобното обяснение. Баща ти нямаше да е особено щастлив да го чуе.

Замълчах. Не защото се почувствах виновна. Откакто мама започна да се вижда с други мъже, споменаването на баща ми изглеждаше неподходящо. Не можех да избия от главата си мисълта, че мама постъпва като предател.

– Ходи ли в гората? – Въпросът, който всъщност очаквах.

– Не – излъгах пак. – Не се чувствах добре. Останах в къщи. Гледах един филм и четох списание.

Напоследък не обичах да споделям всичко с мама. Но за това си имаше причина.

– Вече близо седмица откак донесе последната детелина в къщи.

”Точно така, рекох си, и близо месец откакто ти започна да правиш нещо, което аз въобще не харесвам.”

– Взеха да оредяват – казах вместо това, – а и почна да ми писва.

– Хората са много доволни.

– Кои хора?

– Всички, получили четирилистна детелина от теб.

– Внушават си.

– Дори да е така, това ги прави щастливи. Ти превръщаш едно суеверие в реалност, въпреки че не го разбираш.

”Раздавачката на щастие, така те наричат,” беше казал пияницата Тим.

– Какво е суеверие? – попитах.

– Ами… – мама се замисли. – Това е внушение… или представа за някаква случка, която хората по традиция свързват с проявата на свръхестествени сили, макар повечето да говорят за това по-скоро с насмешка отколкото като израз на страхопочитание. Иначе казано, всички от край време разправят за вълшебните качества на детелините, но почти никой не е приемал подобни приказки насериозно.

Тя ме изгледа и рече:

– Това прави ли нещата по-ясни?

– Горе-долу.

Наистина беше горе-долу. Не знаех какво е ”страхопочитание”, но реших да не задълбавам.

– Какво има?

– Нищо.

– Изглеждаш унила. Да не си болна?

– Не, просто… не ми харесва това, че…

Прекъсна ме тропот от долния етаж.

– Хайде, слизайте де, какво се мотаете още горе! Ще изстине супата!

Гласът на баба. Не виждаше, чуването и ходенето ѝ бяха проблематични, а когато заудряше с бастуна по парапета в антрето, цялата къща разбираше.

– Ще говорим след вечеря, да вървим долу – каза мама и излезе, а аз я последвах секунди след това. Изведнъж се бях почувствала изгладняла.

Вечерята обикновено протичаше по един и същи начин. Баба почти не спираше да говори. За нея нашето присъствие около софрата беше шанс да прояви сладкодумието си, а често всичко се превръщаше в монолог като накрая тя оставаше сама на масата, тъй като ние приключвахме с яденето много преди нея. Освен ако не ме заговореха, аз предпочитах да се храня мълчаливо, а мама се намесваше от време на време с кратки забележки.

– Тия твойте детелини, Вики, вършат чудна работа – рече баба докато аз се борех с препечения кремвирш в чинията ми.

– Откъде знаеш?

– Всичко знам аз. Нищо че не виждам и не чувам добре. Баба ти има приятели, които всичко ѝ разказват. Не като вас двете, мълчите като кукувици, човек трябва насила да ви вади думите от устата. Леля ти Дани, нали я знаеш? Тя те харесва. Казва, че си много добро момиче. Дойде одеве и ми разправи за мъжа ѝ. Друг човек бил вече, ставал, разхождал се, даже се смеел и не бил сприхав като преди. Казва, че всичко било от твоята детелина…

– Бабо, стига си бърборила.

– Бърборила, бърборила! – подразни се баба. – Човек да не ти каже нещо!

– Хората ги скалъпяват едни…

– Не те лъжа, бе, момиче. Истината ти казвам. А и леля ти Дани защо да ме лъже? За какво ѝ е?

– Изоставаш с яденето – подхвърли мама.

– Ти не се притеснявай за мен, вие се нахранете. Да не забравите, че има и десерт в хладилника. Аз мога да ям когато си поискам… Ама не ми харесва това дето чувам за Крис. Не ми харесва. Да вземеш да го разкараш.

– Говорили сме на тази тема – рече мама и стана, за да сервира тортата, – не се бъркай в личния ми живот.

– Аз ако не се бъркам, кой да се бърка?! Аз вярвам на хората. Това било слух, онова било слух, ама във всеки слух има някаква истина. За Крис говорят, че дължал всичко на баща си. Лесно е като имаш богати родители.

– Стига! – мама ѝ се скара.

– Защо се дразниш, защо?! Защото ти казвам истината?! Аз не обичам да говоря на вятъра. А ти се вслушвай в думите ми вместо да се инатиш. Ако толкова много искаш да си имаш мъж, поне си намери някой като предишния! Бог да го прости, такъв мъж лесно няма да намериш!

– Престани! – викна ѝ мама.

Баба се прекръсти.

Аз нагълтах набързо парчето торта, което ми се полагаше, и реших да се измъкна от и без това неловкия разговор.

– Аз изчезвам – казах. – Нахраних се.

– Кога успя да се нахраниш толкова бързо, бе, момиче! – Баба извика след мен. – Ама върни се да си изядеш десерта поне. Вики! Вики!… Тия младите са толкова припряни, нищо не вършат като хората. Всичко през пръсти…

На входната врата се позвъни.

Отидох да отворя.

– Здравей! – Познавах мъжа срещу мен, но не можах да се сетя откъде. Беше облечен в тъмносив костюм, имаше тънки мустаци, а в ръка държеше бомбе. Изглеждаше много смешно. Приличаше ми на нескопосана версия на Чарли Чаплин от немите чернобели филми.

– Здравей! – отвърнах на поздрава.

– Майка ти в къщи ли е?

– Мамо! – извиках. – За теб е!

Тя се появи в антрето и щом видя мъжа, на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добър вечер, господин кмете! Заповядайте, влизайте вътре.

– Аз… няма да се бавя – каза мъжът и прекрачи прага неохотно. – Дойдох според уговорката ни.

– Добре, добре. Ей сега се връщам – рече мама и се спусна към приземния етаж.

Мъжът се огледа. Чувстваше се неловко.

– Как си, Вики? Как върви училището?

По скучен въпрос от тоя едва ли бях чувала.

– Добре – отвърнах.

– Имаш ли си много приятели? – рече той по-скоро за да каже нещо.

Представих си, че ако живеех с този човек в един дом, сигурно щях да умра от скука.

– Ами, да – промърморих и не се сетих какво да добавя.

Реших, че е по-добре да го оставя сам. Заизкачвах стълбите към втория етаж, подпирайки се на парапета. Тъкмо бях стигнала горе когато чух мама да се връща и да казва:

– Ето, господин кмете. Надявам се да Ви хареса и най-важното – да Ви донесе щастие.

Любопитството ми надделя. Обърнах се и надникнах предпазливо иззад парапета.

Тя държеше в ръка детелина с четири листа. Една от онези, които бях намерила в гората. Една от моите детелини.

Той я пое и я пъхна несръчно в джоба. После нахлузи бомбето и извади портфейл. Бръкна вътре и подаде на мама някаква банкнота.

– Ето – каза, – според уговорката ни.

Мама пое банкнотата.

Мъжът отвори входната врата и рече преди да излезе:

– Много съм Ви благодарен.

Изтичах към стаята си. Разплаках се още щом влязох. Плаках дълго, много дълго. От яд. Голяма съм ревла…

 

 

3.

 

За пръв път разбрах за намеренията ѝ един съботен следобед, когато влезе в стаята ми със заговорническа усмивка. Не знам как го правя, но винаги усещам настроението на възрастните. Толкова са наивни когато си мислят, че могат да ме заблудят. Мога да кажа кога някой е ядосан, кога е радостен, кога е несигурен и кога е лукав. Не зная дали тази интуиция има нещо общо със способността ми да откривам детелините или просто се дължи на детския ми нюх. Но можех със сигурност да разпозная, че онзи следобед мама дойде в детската с идеята да заговорничи.

– Взех билети за концерта довечера! – Тя ги размаха пред очите ми и приседна на леглото, както правеше обикновено.

– Чудесно – казах.

– Чичо ти и братовчед ти също ще дойдат с нас.

– Добре – отвърнах.

Тя посочи с пръст надписите върху хартийките.

– Виж, на седми ред сме, на любимото ти място.

– Хубаво – измърморих.

– Не ми изглеждаш особено щастлива – рече мама. – Нали искаше да отидем?

– Да, мамо, радвам се, че си взела билети.

Новината наистина беше чудесна. В селото концерти имаше много рядко, така че подобно събитие се считаше за нещо специално. Но аз знаех, че има и друго. Нещо, за което мама само искаше да ме подготви като ми каже за билетите. Знаех го. Възрастните често го правят.

Тя се поколеба.

– Добре тогава – рече, – оставям те да си починеш. Тръгваме в шест, гледай да бъдеш готова за тогава.

– Ще бъда – отвърнах.

Тя се изправи и пристъпи към вратата, после спря и се обърна. Събра кураж и се върна до леглото.

– Знаеш ли, има още нещо, което исках да обсъдя с теб.

Хайде де, изплюй камъчето, рекох си.

Мама постави ръка върху моята. Признак на слабост и много често неискреност.

– Днес, когато купувах билетите, си дадох сметка, че парите вече не ни стигат.

Все още не знаех накъде бие. Не знаех и какво да кажа; бях много невежа по отношение на парите.

– Откакто баща ти го няма се справяме все по-трудно – продължи мама. – Моята заплата едва стига да вържем двата края, а нямаме други приходи, на които да разчитаме.

Слушах внимателно – това беше тема, по която имах какво да уча. В същото време интуицията ми подсказваше, че нещо не е наред.

– Пари винаги ще ни трябват. Знаеш, че без тях нищо не можем да си купим. Нито торти, нито обувки, нито учебници. Нито билети за концерт. Нищо. – Мама направи кратка пауза. – Разбираш ли за какво ти говоря?

– Разбирам за какво ми говориш, но не разбирам защо ми го казваш – рекох откровено.

– Хм. Напоследък си мисля, че има и други начини да си ги набавим освен моята заплата.

– Това е хубаво. Значи ще можем да си купуваме торти – рекох.

– Знаеш ли, хората, на които си раздала детелини… всички до един твърдят, че нещо в тях се е променило.

– Радвам се за тях.

– Новината се разпространява. Все повече питат за теб, включително непознати.

Вдигнах рамене.

– Това какво общо има с парите за торти?

– Има – каза мама. – Много хора са готови да дадат пари, за да се сдобият с твоите детелини…

Аха, това било значи.

”Щастието не може да се купи”, беше казал веднъж баща ми докато ме слагаше да спя, ”То се изживява, ако имаме късмет, но не може да се купи.”

– Идеята не ми харесва – отсякох.

– Знаех, че няма да ти хареса – рече мама и ме погали по ръката. – Поне в началото. Но ми се иска да помислиш пак. Какво предпочиташ? Да живеем добре или да тънем в мизерия?

– Не ме интересува – отвърнах сърдито, – детелините са си мои! Ще правя с тях каквото си искам!

– Добре, добре, сега се цупиш, но ми се ще утре да поговорим пак – рече тя и излезе.

 

 

4.

 

Малко след нея излязох и аз. Реших да отида до братовчед ми. Имах нужда да се разведря.

Нахлузих къса пролетна жилетка и надянах сандалите.

Прекосих двора в мрачно настроение. Чувствах се потисната след разговора с мама. Яркото слънце не можа да ме зарадва, а градинските лалета ми се сториха тъжни и оклюмали като мен.

Притворих външната порта и завих нагоре по улицата. Къщата на чичо ми беше на пет минути пеша от нашата.

– Хей, Вики! – стресна ме нечий глас.

Кай беше седнал на бордюра отсреща, а в ръце държеше дървена рамка.

Приближих се до него.

– Искаш ли да ти покажа моята нова картина? – попита той.

– Нещо не ми е до картини – рекох и седнах до него на бордюра.

– Да не ти е лошо?

– Не.

– Майка ти да не те напляска? – Невинността в гласа му ме ободри.

– Не – рекох, – сложно е за обяснение.

– Добре тогава, не ми обяснявай. Виж! – Той изправи картината срещу мен. – Харесва ли ти?

– Каква е тая цапаница?!

– Не е цапаница! Това е селски пейзаж.

– Ти се шегуваш – засмях се. – Хич не ми прилича на това.

– Чувала ли си за импресионистите? – попита Кай.

– Чувала съм. И какво от това?

– Те са рисували селски пейзажи. Уча се от тях.

– Като гледам има още доста да учиш.

– Значи не ти харесва?

– Как да ми харесва? Та аз не мога нищо да различа върху това платно.

– И брат ми така каза… А на теб какви картини ти харесват?

– На мен?

– Да.

– Хм – замислих се. – Не знам. Може би пролетни цветя. Много цветя. Въпреки че ги предпочитам живи.

– Какви точно?

– Лалета. Те са ми любимите.

– А детелини? – попита Кай и ме погледна дяволито.

– Може и детелини. Откъде ти дойде наум?

Той прибра платното до гърди и го обгърна с ръце.

– Вярно ли е това дето го разправят за теб?

– Кое?

– Че си общувала с детелините? Че си ги намирала ей така?

– Вярно е.

– Аз не вярвам.

– Твоя си работа.

– В гората четирилистни детелини колкото щеш. И аз мога да ги намирам.

– Хайде да ми покажеш! – рекох и се усмихнах.

– Какво?

– Заведи ме в гората и ми откъсни четирилистна детелина – предизвиках го.

– Сега ли?

– Какво, да не те е шубе?

– Мама не знае… ще ми се кара…

– Страхливец! Само говориш!

Изправих се и тръгнах нагоре по улицата.

– Хей! – викна Кай след мен. – Къде отиваш?

– До братовчед ми. А ти се постарай повече при следващия пейзаж.

Обърнах се и продължих нагоре.

– Чакай! – извика той. – Отиваме в гората! Само да оставя картината у нас!

Спрях и се обърнах.

– Сигурен ли си?!

– Връщам се след минута! – Той скочи и изчезна.

Върна се след пет минути.

И така вместо към братовчед ми поех с Кай по прекия път към гората.

Слънцето прижуряше високо в небето, а първата истинска пролетна седмица беше донесла със себе си познати приятни аромати. Настроението ми започна да се възвръща.

Гората започваше веднага след последната редица селски къщи. Стигнахме до там много бързо.

– Сега какво? – попита Кай. Намирахме се на широка пътека, около която растяха храсти и дъбове.

– Как какво? Ти водиш. Искам четирилистна детелина.

– Ама… – той се поколеба. – Аз не знам къде да търся… Добре, да повървим малко по пътеката…

Да се оставя в ръцете на Кай беше голямо приключение.

Обходихме няколко тучни поляни, преминахме през дълбоки храсталаци и дори отделихме специално внимание на едно трънливо дере, където според Кай може би се криеха детелините. След около час търсене под негово водачество и двамата бяхме потни и с одрани крака. Е, имаше и резултати – десетина откъснати детелини.

Само че до една бяха с три листа.

– Е – рекох – това ли е всичко, на което се способен?

Седяхме върху стар пън. Бяхме спрели, за да поотпочинем след тежкия маршрут, през който Кай ни беше превел.

– Ти да не би да намериш!? – отвърна той задъхано. – Всичките са трилистни.

Грешеше. Защото дори в този миг аз усещах една с четири листа много близо до нас.

– Какво ще дадеш ако веднага ти донеса една?

Той ме изгледа учудено.

Отидох и я откъснах. Беше само на няколко метра от пъна.

Погалих я по листенцата и му я подадох.

– Задръж я.

– Как го направи? – учудването му прерасна в недоумение.

– Не мога да ти го обясня – казах. – Просто знаех, че е там.

– Ти се шегуваш! – извика той. – Това си беше чист късмет!

Дръпнах го за ръката.

– Ставай! – изкомандвах.

– Чакай да си почина – рече Кай намръщено.

– Искаш ли да ти намеря още или не?!

– Искам.

– Идвай тогава!

Първата беше малко по-встрани, сгушена под ствола на стар дъб. Откъснах я и продължихме.

Усетих втората в края на полянката, покрай която бяхме минали малко преди да спрем за почивка. Беше невъзможно да се забележи с просто око. Беше се скрила сред няколко красиви мака. Но аз знаех, че е там.

Открих третата до широката пътека. Беше израстнала в избуял тревен участък.

Докато я откъсвах усетих още няколко наблизо.

Четири, пет, шест…

Не след дълго бях събрала достатъчно за малък букет.

– Ти си истинска вълшебница! – Кай беше възхитен.

– Вземи ги. – Подадох му детелините. – Подарявам ти ги.

– Всичките ли?

– До една.

– Страхотно!

Кай ги стисна в ръка и поехме към дома. През целия път обратно ме увещаваше да го науча и той да ги открива. Очевидно му беше трудно да приеме, че това не е нещо, което се учи.

Когато се разделихме той обеща в замяна на подарените детелини да ми нарисува картина с лалета. Много лалета.

Учтиво му отговорих, че изгарям от нетърпение да я видя…

 

 

5.

 

Няколко дни по-късно мама беше успяла да ме убеди да ѝ нося всички намерени детелини. Помоли ме като ги вадя да запазвам коренчетата. Така оставали живи по-дълго.

По нейните думи щях да правя всичко това за доброто на семейството. Накрая склоних с голяма неохота.

Мама беше грижовна към детелините. Нареждаше ги в отделни саксии и ги засипваше с прясна пръст. Съхраняваше ги на приземния етаж в малко помещение, което преди време баща ми използваше за работен кабинет. След първата седмица саксиите се свършиха, но тя се снабди с нови от пазара. Детелините, които мама продаваше на ”клиентите”, бяха много по-малко в сравнение с тези, които аз носех у дома. Скоро пространството на преустроения кабинет нямаше да стига.

Аз никога не срещах хората, на които мама продаваше детелините. Все уреждаше нещата без мое знание. Не можех да се примиря с това, че ме използваха, а когато я видях да получава парите от кмета, душата ми се беше разбунтувала от очевидната несправедливост.

Но най-лошото тепърва предстоеше.

То се случи няколко дни по-късно, когато дойде Крис.

– Ела – мама открехна вратата и надникна в детската, – имаме гости.

– Кой?

– Крис е тук.

– За какво съм ви? Той е дошъл при теб.

– Искаме да те видим. Слез, моля те.

Тя го беше поканила в гостната.

Той се ухили като ме видя. Беше от онези мазни подкупнически усмивки.

– Добър вечер, млада госпожице.

– Здравей – рекох. – Не съм ти госпожица!

– Не бъди груба! – Мама ме скастри.

– За какво съм ви? – отвърнах. – Можете да си говорите и без мен.

Те размениха кратки погледи.

– Кажи ѝ – рече Крис. – Няма за какво да протакаме.

– Взехме решение – мама се обърна към мен, – за което считаме, че е добре и ти да знаеш. – Тя замълча за малко, после добави. – Решихме с Крис да се съберем. От другата седмица аз ще живея при него.

– Твоите детелини, малката! – рече самодоволно Крис. – На тях го дължим!

Ако зависеше от мен, рекох си, нямаше да видиш никакви детелини.

– На първо време ще те оставим да живееш с баба ти – каза мама. – Ти и без друго си имаш занимание тук, приятелите ти също са тук. За по-нататък ще видим. Може да ти изберем гимназия в града; там има повече възможности, а и нови приятели ще си намериш… Просто искахме да знаеш всичко това…

Не намерих какво да кажа. Макар че вътре в себе си роптаех.

– Като споменах за детелините – подхвана Крис, – решихме да разширим бизнеса. Разчитаме много на теб, малка госпожице! И на твоите невероятни умения!

– Не ме интересува никакъв бизнес – отвърнах. – И не съм ти малка госпожица!

– На теб ще се падне голям дял! – Крис беше нагъл. – Това означава много торти и сладоледи, нали се сещаш! – Той ми намигна.

– Крис работи във фирма, която продава най-различни неща – обясни мама. – Вече имат поръчки за толкова много детелини, че няма да повярваш! Ще станем богати! Ще живеем като царе!

– Не искам да ставам богата – казах. – Искам си детелините. Искам да правя с тях каквото пожелая.

– Нищо не разбираш сега – Крис махна с ръка, – още си малка, но след време ще си благодарна на мен и на майка ти за нашата загриженост към теб.

– Не съм те молила да се грижиш за мен! – извиках му. – Баща ми се грижеше за мен достатъчно! А ти си ми никой!

Той ме зяпна.

– Вики! – извика мама. – Съобразявай се какво говориш!

– Ти си на негова страна, нали?! – отвърнах наперено. – Новото приятелче от града, с лъскава кола и лъскава физиономия!

Мама ме зашлеви.

Разплаках се.

– Никакви детелини няма да видите повече! – изревах през сълзи и се втурнах към приземния етаж.

– Вики, спри! – Мама хукна след мен.

Нахълтах в кабинета и грабнах най-близката саксия. Забих я в земята и тя се строши с трясък.

– Една!

– Спри! – мама се появи на вратата, последвана от Крис.

Награбих следващата саксия и я запокитих. Тряс!

– Две!

Преди да строша следващата, изскубнах детелината и я смачках в ръка. Сълзите ми намокриха листенцата.

– Три!

Крис се втурна към мен.

Успях да награбя още една преди той да ме спре. Тряс!

– Четири!

– Какво ти става!? Да не си полудяла!? – Той ме хвана през ръцете.

– Пусни ме! – изпищях.

– Първо се успокой.

Силен тропот стресна всички ни.

Аз се разхълцах.

– Какво става тука?! – Баба стоеше на вратата.

– Не те засяга – рече мама. – По-добре се върни в стаята си.

– Не ме засяга ли?! – Баба удари силно с бастуна върху пода. – Не ме засяга какво става в къщата ми?! Да не съм те чула да го кажеш пак! Кой е тук?!

Невиждащите ѝ очи сякаш проникваха през нас, а гласът ѝ не търпеше възражение.

– Аз, Вики и Крис – отвърна мама. – Но това е между нас.

– Искам да знам всичко! Защо сте се завряли тук?! И защо детето хълца и реве!?

– Дълго е за обяснение.

– Чакам да ми обясниш! – рече твърдо баба. – А ти, Вики, засега се качи в стаята си!

Крис ме пусна.

Поуспокоих се, но лицето ми беше влажно от сълзите и продължавах да хълцам неутешимо.

Качих се в стаята си. Мина известно време преди баба да изтропа с бастуна по парапета в антрето и да ме извика.

– Вики, слез при мен!

Тя избърса лъцето ми и ме прегърна, а аз за пръв път я приех като мой наистина близък човек. Сега тя беше единствената ми утеха.

– Разкажи ми всичко, от самото начало – рече баба.

Направих го.

– Защо скри от мен за детелините? Виж колко си нещастна сега. Бива ли така?

– Бабо, нали знаеш, че не съм много приказлива.

– Не си, не си! – скара ми се тя. – А кой ревеше преди малко, а? Кой? Нямаше да оставя майка ти да прави каквото си иска. Не стига това, ами е тръгнала с тоя Крис… Да ни зареже така… Не ме е грижа за мен, на мен годинките и без това са ми множко, ама към тебе не е справедливо… Поне да беше някой свестен, а то…

Баба продължи да нарежда известно време, а аз я слушах. Имах нужда да бъда до някой, да се успокоя. А сега тя щеше да бъде единствения човек, когото щях да виждам в къщата всеки ден.

Преди да се кача обратно в детската аз ѝ обещах отсега нататък да споделям всичко с нея. Стори ми се, че невиждащите ѝ очи се навлажниха.

За пръв път в живота си осъзнах, че възрастните също могат да плачат…

 

 

6.

 

Мама наистина ни напусна и въпреки че идваше всяка седмица да ни види, аз никога вече нямаше да я приема като мой истински родител. Нещо в мен се беше пречупило, нещо ми подсказваше, че тя не заслужава повече моето уважение и привързаност. Нещата бяха станали различни за мен.

Но най-трудно ми беше с детелините.

Защото бях решила да забравя за тях веднъж завинаги. Аз ги бях приела като мои истински приятели, а те ме бяха предали. Бяха направили толкова хора щастливи, а на мен донесоха толкова тъга.

На няколко пъти сънувах кошмари и се събуждах посред нощ с налудничавата идея да се втурна в гората и да ги накъсам до една…

Много хора продължаваха да идват и да питат за мен и за детелините. Искаха да си купят една. Нима баща ми грешеше? Нима щастието можеше да се купи?

Отпращах ги като им казвах, че детелините вече не ме интересуват.

Реших да се захвана с други неща, за да забравя по-бързо за тях. Записах се на извънкласни уроци по френски и започнах да посещавам редовно библиотеката. Излизах да играя на топка с приятели винаги когато ме извикаха. Те скоро забелязаха промяната у мен. Казаха ми, че съм станала по-общителна и по-забавна.

– А какво става с детелините? – питаха ме от време на време.

Стремях се да избягвам този въпрос, а когато все пак ми го задаваха, отвръщах:

– Вече забравих за тях. Всяко чудо за три дни.

Един следобед на вратата се появи непознат.

– Търся момиче на име Вики – каза мъжът.

– Аз съм – отвърнах, – но ако е за детелините, те вече не ме интересуват.

Той се усмихна.

– Може ли да поговорим?

– Казах Ви вече, че нямам детелини.

– Не ми трябват детелини, искам да си поговоря с теб.

Звучеше странно, но учтиво го поканих в гостната.

– Аз съм доктор от Държавния медицински институт – представи се той. – Занимавам се с… как да кажа… проучване на уникалните човешки способности.

Замълчах, а той продължи.

– Научих за теб от мои познати, затова реших да те посетя. Разбрах, че притежаваш способността да откриваш четирилистни детелини. Вярно ли е?

– Вече не – рекох. – Всичко беше само за кратко.

– Подобни умения не изчезват така лесно. Те остават за цял живот. Може дори да се окаже, че твоето умение е нещо повече от това да откриваш детелини.

– Не разбирам – вдигнах рамене.

– Ти си още малка – обясни той, – тепърва предстои да се сблъскаш с нови неща и емоции. Може да се окаже, че си способна да откриваш и други неща освен детелини. Например изгубени вещи, следи от престъпления, каквото се сетиш…

– Не знам – казах. – Не ме интересува.

– Разкажи ми за детелините – помоли ме той. – Как точно го правиш?

– Просто усещам, че са там. Но нали Ви казах, че вече не ги намирам.

– Откъде знаеш? – попита той и се усмихна.

Не отговорих.

– Струва ми се, че сега си притеснена – рече мъжът. – Мислиш, че съм решил да те използвам или нещо такова. Уверявам те, че нямам такова желание. Просто искам да ни помогнеш в нашите изследвания. Може да се окаже важно за бъдещето на много хора.

Харесвах този мъж. Беше приветлив и най-важното – беше искрен. Но желанието ми да забравя за детелините сега беше по-важно.

– Ходих наскоро в гората и не открих нищо – излъгах.

– Може просто наоколо да не е имало детелини.

– Никога не се е случвало преди – рекох разпалено. – Нашата гора гъмжи от детелини.

Докторът ме изгледа. Сякаш ме проучваше.

Поговорихме още малко, за други неща.

– Добре – каза накрая и се изправи, – сега ще си ходя. Но нали няма да се сърдиш ако те потърся пак?

– Няма – отвърнах просто.

Изпратих го до вратата, а преди да излезе той отново се усмихна и ме щипна приятелски по нослето.

 

 

 7.

 

Мина известно време и въпреки че не бях забравила за детелините, бях спряла да общувам с тях.

Имаше следобеди когато не бях заета с нищо и оставах в къщи, и тогава в мен се събуждаше изгарящо желание да изтичам в гората. Бях сигурна, че детелините бяха там и ме чакаха. Бях сигурна, че са се размножили и ако реша мога да събера достатъчно, за да засадя целия двор с тях.

А ако способността ми да ги откривам наистина беше изчезнала, както бях казала на доктора? Понякога си задавах този въпрос и се обвинявах за това, че вълшебният ми усет може да се изпари заради немарливостта ми.

Нима наистина умението ми можеше да бъдe от полза на хората?

Успявах да наложа волята си като се захвана с нещо и забравя за подобни въпроси. Детелините ми бяха донесли нещастие, а аз не исках повече да бъда нещастна. Без тях се чувствах по-добре.

Или така поне си мислех.

До онзи прекрасен слънчев ден, когато отново видях Кай.

Аз се връщах от игра на топка с класа, а той беше седнал на бордюра срещу портата ни, на същото място, където го бях заварила предния път.

В ръце отново държеше дървена рамка.

– Хей – извиках весело, – какво става с теб? Къде се изгуби толкова време?

– Рисувах – отвърна просто той.

– Е, какво, напредваш ли със селските пейзажи?

– Не ме подигравай – каза Кай. – Нима си забравила?

– Какво да съм забравила?

Той погледна към рамката пред себе си и очите му светнаха.

– Рисувах лалета – отвърна.

– О – възкликнах и приседнах до него на бордюра, – може ли да погледна?

Надникнах през рамото на Кай, а той обърна картината към мен, за да видя по-добре.

Останах изумена.

Не разбирах кой знае колко от изкуство, но това, което видях пред себе си, спечели удивлението ми.

Лалетата бяха като истински. Имах чувството, че мога да протегна ръка и да ги помилвам.

Кай беше сътворил истински шедьовър. Но изяществото на самата рисунка не беше достатъчно, за да отвлече вниманието ми от нещо друго, нещо, което забелязах в долния ъгъл на рамката.

Там имаше надпис, който гласеше:

”На Раздавачката на щастие”

”от Кай”

За известно време изгубих ума и дума. Значи Кай все пак беше изпълнил обещанието си, и то по такъв начин…

– Подарявам ти я – каза той и ми подаде рамката. Аз я поех, като не спирах да ѝ се възхищавам.

– Сам ли я нарисува? – попитах.

– Че кой да ми помогне!? – отвърна Кай, а в гласа му долових нотка на обида от това, че съм се усъмнила. – Харесва ли ти?

– Страхотна е! – възкликнах. – Имам чуството, че друг човек я е рисувал, а не онзи Кай, който се хвалеше с пейзажите.

– И брат ми така каза. Знаеш ли, дължа го най-вече на детелините.

– Какво?! – възбудих се.

– Те ми помогнаха много за картината.

– Въобразяваш си – казах.

– Наистина е така – рече той разпалено. – Те ме вдъхновяваха през цялото време. Постоянно ги усещах вътре в мен и ми даваха кураж.

– Наистина ли?

– Никога преди не съм бил толкова щастлив – каза Кай и се усмихна.

– И от други хора съм го чувала.

Така си беше.

Бях го чувала от много други хора, но на никой друг не бях повярвала така както повярвах на Кай. Дали заради слънчевия ден или заради невинната му усмивка… или може би просто бях уморена да чувам едни и същи неща без да им вярвам, така както хората в началото не ми вярваха, че мога да откривам детелините…

Окачих рисунката в детската, точно срещу моето легло, и често я гледах.

Никога нямаше да забравя Кай, момчето, което откри щастието за мен.

Щях завинаги да си остана Раздавачката на щастие.

 

 

 

 

КРАЙ