Ръката

 

 

 

1.

 

Подадох глава навън, за да преценя обстановката. Нямаше слънце, но денят изглеждаше спокоен. До мен долетяха до болка познатите звуци от плясък на криле и настървено кълване.

С един пъргав скок се озовах на ръба на покрива. Оттук се виждаше по-добре.

Днес бях закъснял. Пред мен се водеше ожесточена борба за всяка троха. Забелязах, че Пришълците са много повече от обикновено. Някои от тях познавах, бях ги виждал да идват на групи в дните на изобилие, когато нашите сили не достигаха да се справим сами с хляба. Тогава нямах нищо против. Но сега, когато Ръката не изглеждаше така благосклонна...

Имаше и такива, които виждах за пръв път.

Онзи с бялата опашка например, който се държеше много самоуверено. Както и онзи с тъмните крила на петна, който беше избутал Канги към периферията. Реших засега да се направя на ударен. Трябваше ми малко време, за да се запозная по–добре със ситуацията. 

Огледах се за Гладис с безпокойство. Не я открих сред множеството от тела, но тя и без това не обичаше да бъде в центъра на събитията. Заизкачвах се бързо по керемидите към издатината в средата на покрива. На половината път я видях.

Беше застанала в края на оловния улей, а зад нея с разперени криле и важна физиономия се перчеше Пулес. Беше ми писнало от неговите своеволия.

Прелетях и кацнах зад гърба му. Не казах нищо, просто реших да го притесня с присъствието си.

Той се подвоуми за миг, после разпери криле и се пренесе на комина отсреща. Последвах го незабавно. Приземих се на педя от него.

– Казвал съм ти сто пъти да оставиш Гладис на мира! – скастрих го.

Той се обърна и ме погледна дръзко.

– Не съм я докосвал дори!

– Но беше на път да го направиш, нали?! – идеше ми да му хвърля един хубав пердах. – Просто спри да се навърташ около нея!

– Ревността ти ще те убие.

Пулес ме предизвикваше, но моментът съвсем не беше подходящ за подобен конфликт.

– Не ставай глупав – рекох, – сега не е време за разправии! Погледни там долу! – Посочих към южната част на покрива.

– Не виждам нищо интересно! – отвърна с безразличие Пулес.

– Не се ли притесняваш, че може да ни изместят от собствения ни район?!

– На кой му пука за нашия беден район?!

– Идиот! – не се въздържах. – Някога да си виждал толкова много Пришълци да се навъртат наоколо?

Не дочаках отговора му. Вместо това се спуснах надолу, насочвайки се право в центъра на тълпата.

Ситуацията изискваше от мен да постъпя деликатно. Хлябът беше вече на привършване и не представляваше обект на протекция, така че открита вражда можеше само да ми навреди, но от друга страна бях длъжен да се противопоставя на Пришълците по някакъв начин. Не биваше да ги оставям да си тръгнат с повишено самочувствие.

Приближих се до мъжкаря с бяла опашка, който упорито привършваше остатъците от основния дял, и започнах да кълва до него. Той ме изгледа пренебрежително и продължи със заниманието си. Пристъпих още крачка към Пришълеца и започнах да омитам хляба в близост до него. Това го подразни.

– Разкарай се оттука! – рече дрезгаво.

– Никой досега не ми е отдавал заповеди в собствения ми район – отвърнах и продължих да кълва. Освен всичко друго бях гладен, а бях пропуснал основната част от яденето.

– Не ме интересува откъде си, нито кой си! – Пришълецът изпъна шия към мен и се напери. – Просто изчезни от погледа ми!

Надигнах глава и го огледах преценяващо. Бях убеден, че мога да се справя с него, но наоколо имаше доста негови приятели, така че беше по–добре да не проявявам прекалена агресивност.

– Как ти е името? – попитах.

– Това не ти влиза в работата.

– Слушай – рекох, – защо не се върнеш там, откъдето си дошъл?

Един от Пришълците наблизо чу разговора ни и се приближи.

– Хей, Де Лукас, тоя какво се е надървил?

– Търси си боя! – рече белоопашатият.

Новодошлият ме изгледа и рече:

– Какъв ти е проблема?

– Аз нямам проблем. Вие имате проблем.

Двамата се изсмяха нагло.

– Много бих искал да разбера – изпъчи се Де Лукас и почти опря главата си до моята – какъв е проблемът ни.

Още двама-трима Пришълци се приближиха, останалите продължиха да се занимават с остатъците от трохите.

Чух свистене на криле и след миг Пулес се приземи до мен.

Онези приеха появата му с безразличие.

– Я виж ти – рече петнистият, – още един жаден за бой!

Нов плясък и Гладис се озова от другата ми страна.

– Какво правиш тук?! – скарах ѝ се.

– Искам да бъда до теб – рече тя.

Някои от Пришълците излетяха, явно не всички бяха дошли от едно и също място. Останалите се събраха наоколо.

Част от приятелите ми липсваха, но дори да бяха тук нямаше да надминем по численост нежеланите гости. Канги продължаваше да се мотае безцелно из улеите, така че него също можех да го отпиша.

– Е, какво – рече надменно Де Лукас, – искате ли да премерите силите си с нас?!

– Не искаме да си мерим силите с никого – рече кротко Гладис. – Искаме да ни оставите на мира и да си вървите.

– Винаги ли се отнасяте така враждебно към гостите си? – подхвърли петнистият.

– Гостите ни обикновено се представят и освен това не се нахвърлят върху хляба ни без наше разрешение – рекох.

– Аха – изсмя се Де Лукас и добави със сарказъм, – може би трябваше да се строим в редица, да козируваме, да си кажем имената и да поискаме разрешение да останем. Е, следващия път ще знаем.

– Тия за какви се имат?! – обади се един целият в тъмносини пера. – Да не си мислите, че светът се върти около вас?! Дойдохме просто да се нахраним, а вие вдигате врява до небесата!

– И ти би го направил, ако ти се наложеше да защитиш дома си – намеси се Пулес.

– Я не се занасяй! – сопна се Де Лукас. – Никой не ви е нападал дома!

– Хлябът в нашия район е част от дома ни.

– Глупости!

– Изглежда сте забравили за Съглашението.

Петнистият се приближи към Пулес и се наежи.

– Ти не си с всичкия си, момче! В днешно време никой не се съобразява със Съглашението. Това са отживелици от времето на дядо ти. В тези сухи години Съглашението е пречка, а не мярка за справедливост.

– И все пак не е зле следващия път да се съобразите с него – рекох.

– Не ги предизвиквай – пошепна ми Гладис.

За момент настъпи тишина, сетне Де Лукас разпери криле и козината му настръхна. Отвърнах със същото, а главите ни се опряха. Не откъсвахме поглед един от друг. Бяхме готови всеки момент да се вкопчим в битка.

– Остави тая работа, Де Лукас! – извика петнистият. – Да вървим!

– Искам първо да му натрия носа на тоя многознайко! – Де Лукас се наежи до краен предел.

– Само опитай и ще останеш без пера! – отвърнах.

Въвличах себе си в опасна игра, но връщане назад нямаше. Отстъплението щеше да даде излишно самочувствие на противниците.

Петнистият се приближи.

– Стига, Де Лукас, баща ти няма да остане доволен, ако разбере, че пак си бил въвлечен в безсмислен двубой. Важното е, че напълнихме стомасите. Да вървим!

Де Лукас остана втренчен в мен около минута, после бавно се отдръпна и рече.

– Хайде!

Отлетяха един по един, като не пропуснаха да изпратят по една подигравка по наш адрес.

Ръката никаква не се виждаше...

А до идването на Емисаря оставаха едва пет дни...

 

 

Същата вечер лежах замислен, а Гладис се беше сгушила в прегръдката ми. Малкият Пако спеше непробудно до нас.

Спречкването с Пришълците не предвещаваше нищо добро. Този път бандата им беше доста голяма. Явно бяха много изгладнели. Зимата щеше да е тежка.

 

 

2.

 

Навън беше много приятно. Подухваше лек ветрец, а слънцето изпращаше снопове мека топлина.

Днес бях пръв. Събудих се много рано. Мислите ми след случката с Пришълците не ме оставяха на мира, така че не можах да се наспя.

Тъкмо се чудех какво ще правя толкова рано сам, когато я видях да се подава.

Ръката...

След секунди по покрива се разпиляха късове хляб. Започнах да кълва като невидял. Предишният ден не успях да се нахраня както подобава, така че сега реших да помисля първо за себе си. После щях да се погрижа и за Пако.

След малко до мен се появи изящната фигура на Гладис.

– Снощи беше много смела – рекох и я погалих.

– Просто исках да съм близо до теб в случай че стане нещо неприятно – отвърна тя и опря нежно глава до моята.

Боднах парче хляб и ѝ го подадох. Тя го пое, но остави половината за мен. Погълнахме го и разменихме няколко страстни целувки. Започнахме да се храним заедно, а заниманието ни беше съпътствано от много ласки. Подобни любовни закуски винаги ме зареждаха с енергия.

Накрая Гладис рече:

– Редно е да помислим и за Пако.

– Искаш ли да се заема с това?

– Не се безпокой – отвърня тя гальовно, – аз ще се погрижа.

Тя пое голямо парче хляб и се отправи към дома ни.

Останах сам.

Впрочем не.

Ръката все още стоеше горе, точно до прозореца. Отдавна не се беше задържала толкова дълго.

След малко Пулес се промъкна изпод улеите и започна да кълве. Личеше му, че още е сънен и че се храни по-скоро по навик, а не защото е гладен.

От отсрещния покрив долетя нова сянка. Фала. Не я бях виждал от доста време. Не че отсъствието й ми се отразяваше особено болезнено, но по едно време бях свикнал с компанията ѝ. Тя се приближи предпазливо и започна да се храни.

Щом я видя, Пулес сякаш изведнъж се събуди и прелетя при нея. Фала се отдръпна, давайки му да разбере, че не ѝ е до игри, но Пулес се наежи и започна да издава гърлени звуци и да я ухажва. Тоя развратник тичаше след всяка срещната женска. Фала явно се притесни и прелетя до отсрещния комин. Пулес я последва все така наежен и започна да танцува около нея. Тя се върна обратно на покрива и се опита да клъвне няколко трохи, но мъжкарят не я остави на мира. Започна да издава гърлени звуци и да я приканва да му обърне внимание.

Реших да се опитам да спася Фала от натрапника. Приближих се до тях, а това изглежда ги притесни. Пулес разтърси криле и започна да се храни, а аз я заговорих:

– Здравей, отдавна не съм те виждал.

– Вярно е – смотолеви тя. По принцип не беше много приказлива.

– Брат ти също не се е появявал отдавна. Къде сте сега?

– Преместихме се в района на Алдара – отвърна Фала. Явно беше гладна и не й се говореше много, но предпочиташе да изтърпи моите въпроси отколкото ухажванията на Пулес. Наведе си и клъвна няколко трохи.

– Има ли достатъчно хляб при Алдара?

– Имаше. Но напоследък Ръката отпуска колкото да не умрем от глад. Затова днес реших да намина насам.

– И при нас положението не е розово.

Двама Пришълци се появиха под небосклона и се спуснаха към покрива.

Нещо в мен се обърна. Сетивата ми сякаш изведнъж се пробудиха за наближаващата опасност. От снощи насам не можех да спра да мисля за следващото им посещение и за това какво щеше да се случи ако решат да бъдат войнствени. Ето че се появиха, и то по-рано отколкото очаквах.

Те приближиха и аз с успокоение установих, че не бяха от вчерашната банда. Тези изглеждаха доста стреснати и неопитни.

Единият имаше подобно на моето оперение - сива гуша с тъмни пера надолу по тялото, а другият беше изцяло в светлосиви окраски. Огледаха се и след като прецениха, че наоколо няма нищо притеснително, започнаха да кълват трохите по периферията.

Пулес веднага ги приближи и подгони по-младия. Беше винаги готов за бой когато противникът очевидно не беше на ниво. Пришълецът се затътри надолу към улея. Пулес се наежи, готов да се нахвърли отгоре му, но вторият намери сили да се намеси с намерението да защити приятеля си. Прелетя бързо и се приземи между двамата.

– Остави го на мира!

– Разкарайте се и двамата от този район! – извика Пулес. – Омръзнало ни е от такива като вас!

– Успокой се! – онзи събра смелост да отвърне. – Дошли сме за малко, няма да ви попречим да се нахраните!

– Нямате ли си район?

– Не сме слагали нищо в устата си от два дни. Ръката ни изчезна и никой не знае кога ще се появи пак. Решихме да пообиколим и да потърсим друг подходящ район.

– Добре сте решили, само че тука няма да ви се отвори парашута.

По–младият от Пришълците подскочи и се озова на улея, после пробяга разстоянието до периферията и започна да кълве.

Пулес се ядоса.

Прелетя до него и му се скара:

– Не чу ли какво ти казах?! Тази храна не е за теб!

Младокът продължи да омита трохите под себе си.

Тогава Пулес го клъвна ядосано в гърба.

Никаква реакция. Пришълецът продължаваше да гълта хляба упорито.

Пулес видимо се ядоса. Козината по шията му настръхна и той започна злобно да кълве и да проклина младока. По покрива се разхвърчаха пера и козина. Вятърът ги поде и част от тях полетяха в ниското, други се разпиляха около хляба.

Пришълецът понасяше болката смирено, но продължаваше да се храни.

Наистина беше гладен.

Приятелят му накрая не издържа. Нахвърли се върху Пулес и го удари с крило.

– Стига! Какво удоволствие ти доставя да се биеш с беззащитен младок като него?!

Реших да не се намесвам. Ситуацията беше интересна. Исках да видя дали Пулес може да се справи сам с Пришълците. Той знаеше, че аз съм наблизо, и това му даваше допълнителен кураж.

Извърна се и зашлеви с крило нахалника. Онзи не остана по назад и го удари отново. Пулес не пропусна да му отвърне още веднъж.

Двамата се вкопчиха в жестока битка, като си разменяха удари с крила и злобни клъввания по тялото. Пулес беше по-голям и по всичко личеше по-опитен, но Пришълецът се впусна в борбата с много хъс. За един доста дълъг период друбоят изглеждаше равностоен. После Пулес на няколко пъти успя да извие шията на противника си, принуждавайки го да загуби равновесие и събаряйки го върху керемидите. Онзи не се предаваше. Изправяше се и се хвърляше отново напред. Пулес реагираше мигновено и го притискаше все по настоятелно към ръба на покрива. Пришълецът започна да губи терен. Очаквах всеки момент Пулес да го избута до ръба, точно под прозореца, когато до мен достигна яростно свистене.

Всички за миг застинаха по местата си.

Последва плясък, придружен от силно изквичаване и буквално на педя от мен се строполи тялото на още един Пришълец. Кацна толкова нескопосано, сякаш му беше за първи път. Започна да хленчи на пресекулки и да драпа по покрива, а аз веднага забелязах - единият му крак беше счупен, а по него все още висяха остатъците от въже. Бяха го пленили, но беше успял да избяга.

– Хей – извиках след него, – всичко наред ли е?

Той се обърна за миг и аз веднага го разпознах, макар че не го бях виждал с месеци.

Това не беше Пришълец.

Беше Джилби.

Докопа се до големите залъци в центъра и започна да кълве като обезумял. Продължаваше да скимти и да издава странни звуци. Приближих се до него с намерението да го заговоря, но Джилби излетя нагоре като стрела и се строполи върху перваза.

Приземи се точно до Ръката.

Не. Той беше полудял.

Никой не смееше да припари до Ръката. Беше прекалено опасно.

Джилби заскимтя и започна да омита трохите около себе си. Гълташе като невидял.

Ръката се наведе към него.

– Пази се! – изкрещяхме с Пулес едновременно.

Той сякаш не ни чу.

Ръката се приближи плътно до него, а аз затворих очи.

Когато ги отворих, Ръката го галеше.

Джилби продължаваше да скимти жаловито и да пълни гушата си, а аз се зачудих колко ли още храна може да поеме при подобно темпо.

На насрещния улей се показа Канги. Щом видя Джилби, младокът се спусна нагоре като стрела. Преди време, преди Джилби да изчезне безследно, двамата бяха неразделни приятели.

Канги се закрепи на ръба на перваза, опитвайки се да запази равновесие. Беше го страх да се приближи до Ръката.

Ръката се разтвори и Джилби започна да кълве право от шепата. Въобще не се поколеба или притесни от непосредствената опасност. Все едно около него не съществуваше нищо друго освен храна. Подобно безумие можеше да прояви само някой, който е срещнал смъртта с очите си...

– Хей, Джилби! – извика Канги развълнувано. Не смееше да се приближи до него. Близостта на Ръката го притесняваше. – Хей, това съм аз, Канги! Не ме ли позна?

Канги подхвръкна леко и стъпи върху перваза. Приближи се несигурно към Джилби, но опитът му да привлече вниманието на приятеля си беше осуетен от движението на Ръката, която се отдръпна и се скри от поглед. Канги излетя и започна да обикаля в кръг в близост до прозореца, а след секунди Ръката се появи отново, разпилявайки късове хляб по покрива.

Джилби продължи да омита всичко пред очите си, а лудостта му сякаш се пренесе върху останалите. Пулес и двамата Пришълци забравиха за враждата помежду си и се присъединиха към Канги. Фала също не остана по-назад. Всички изведнъж започнаха да правят шумни лупинги около перваза. Прелетяваха в близост до прозореца, после се спускаха в ниската част на покрива и бодваха по една-две трохи, за да излетят отново нагоре. Докосваха за миг перваза, сетне с няколко замахвания с криле се озоваваха в горната част на прозореца, прикрепяйки острите си нокти към някоя от издатините. Оставаха там за минутка-две, след което предприемаха нова поредица от лупинги и премятания в близост до Ръката. Джилби не спираше да скимти и произвежда многоцветни мелодии. Всичко ми приличаше на представление, на серенада на предаността и доволството от щедростта на Ръката.

Реших да не ги прекъсвам. Подобни прояви на радост не се срещаха често в района ми. Напоследък всички бяха станали тъжни, притеснени, изнервени. Нямаше го обичайния живец в отношенията, нямаше го оня блясък в очите и жажда за живот, с които преди време приятелите ми посрещаха новия ден.

Джилби прекрати представлението така както го беше породил.

Изскимтя силно и се спусна надолу. Останалите сякаш като по команда го последваха.

Той кацна в близост до мен и се вгледа в очите ми. Погледът му беше странен, сякаш лишен от живот.

– Не ме ли позна?! – рекох.

– Тежко време настана, тежко! – отвърна той в замяна. – Никой не се съобразява със Съглашението! Навсякъде вражди и преследвания!

– Какво ти става?! Къде се загуби толкова време?! – попитах.

– На Пришълците вече не им пука за никого! Гледат само да се нагушат и после дим да ги няма. Нито ще те защитят, нито ще ти върнат храната, която са откраднали! Прехвърчат от район на район без да подбират и без да им пука, че след себе си оставят мизерия и неприязън.

– Стига си бръщолевил! – скарах му се. – Кой те подреди така?! – посочих към счупения му крак.

Джилби не отвърна, само се усмихна леко, съвсем леко, сякаш казвайки "Има ли някакво значение?". Вместо това рече:

– Тежко е, тежко! Но за жалост това не е краят!

После рязко разпери криле и излетя.

– Хей, къде хукна?! – извиках след него, но напразно.

Фигурата му бързо се смали и скоро напълно изчезна от поглед.

Канги се втурна да го преследва.

А Ръката се потопи зад перваза…

 

 

Същата вечер Гладис се беше сгушила до мен. Топлината на тялото ѝ ме зареждаше с блаженство и спокойствие.

– Какво ще правим? – попита тя.

– Имаш ли някаква идея?

Тя се замисли.

– Не зная. Може би е по–удачно да се преместим в друг район. Тук положението става все по–несигурно.

– Каква е гаранцията, че ще живеем по–добре?

– Можем да проучим нещата.

– Не съм сигурен дали някой би ни приел в техния район просто ей така, особено при сегашните размирици.

– Какво ще кажеш за района на Алдара? Фала може да ни съдейства. Освен това е близо.

– Там вече е пренаселено – отвърнах.

– Все ми се струва, че е редно да помислим и за Пако – рече Гладис угрижено. – Тук храната не достига, а няма гаранция, че Ръката ще бъде вечно наш закрилник.

– Така е. Но от друга страна, ако успеем да надживеем кризата, после ще сме по–спокойни. А преместването ни в друг район би означавало да започнем отначало и пак да се изложим на риск.

– Чувала съм, че в някои райони рискът бил незначителен, а Ръката била вечно благосклонна…

– Да, така казват, но там трудно се намира място под слънцето.

Гладис се замисли за миг.

– Какво ли е станало с Джилби? – попита тя изведнъж.

– Не съм сигурен, но личеше, че е пострадал сериозно. Левият му крак беше счупен.

– Как ли са успели да го пленят?

– Той по принцип си беше малко луд, никога не обмисляше предварително постъпките си.

– Все си мисля, че можеше да сподели преживяванията си с нас преди да изчезне. Дойде, овърша всичко и отлетя. Постъпи като посредствен Пришълец.

Не отвърнах. Просто нямаше какво да прибавя към думите ѝ. Погалих я и я приканих да заспива. Аз самият заспах много скоро след като разговорът ни приключи. Последното нещо, за което се сетих, беше идването на Емисаря след четири дни…

 

 

3.

 

Утрото не предвещаваше нищо добро.

Беше мрачно, слънцето се беше скрило зад гъсти облаци. Прехвърчаше ситен дъжд, а хлябът беше мокър и безвкусен.

Ръката не се виждаше.

Всички бяха мълчаливи. Хранеха се безшумно и бързаха да погълнат колкото се може повече преди дъждът да е измил напълно храната от покрива. За остатъка от деня нямаше гаранция че ще получим нещо повече.

Хранех се в близост до Пулес. Канги все още не се беше върнал от преследването на Джилби. Дали и той не беше изпаднал в беда?

Фала и брат ѝ се тътреха по периферията. Пулес се мръщеше и недоволстваше от очертаващия се скучен ден. Гладис беше у дома с Пако. Двамата Пришълци от вчера също бяха тук, но реших да не ги закачам, тъй като не бяха агресивни, а и не ми беше до разправии.

Тъкмо се чудех какво да правя след като привърша оскъдните остатъците около себе си, когато ги видях да се задават в далечината.

Отначало не бях сигурен, далечното разстояние ми пречеше да разпозная приближаващите силуети, но шестото ми чувство ми подсказа, че са те.

Първото нещо, за което се сетих, бяха Гладис и Пако.

Изхвърчах като стрела към дома.

На входа засякох Гладис, която тъкмо подаваше глава навън.

– Върни се обратно! – наредих. – Бързо!

– Какво има? – попита тя объркана. – Защо си така развълнуван?

– Моля те, не ми задавай въпроси сега – отвърнах припряно. – Прибери се у дома и не се отделяй от Пако!

– Добре, добре, само се успокой. – Тя се върна обратно, а аз прелетях като стрела към покрива.

Те се бяха приближили.

Идваха в оскъден и мрачен ден, което означаваше, че не търсят хляб. Търсеха забавления.

Образите им постепенно се уголемиха, а с всяка измината секунда моите опасения нарастваха. Огледах се. Не можех да разчитам на сериозна подкрепа, а и в близките райони нямаше никой, който би ми се притекъл на помощ.

Минута по-късно при нас, на покрива, се приземиха десетина Пришълци.

Предвождаше ги Де Лукас.

Огледаха се надменно и се впуснаха към храната. Разделиха се на групи. Няколко се насочиха към Фала и брат ѝ. Прогониха ги от периферията и се заеха с хляба, който преди това двамата бяха решили да си поделят. Други започнаха да дразнят Пулес като постепенно го изместиха към ръба на покрива.

Двамата Пришълци, с които Пулес вчера беше влязъл в двубой, явно надушиха задаващата се опасност и излетяха.

Де Лукас и още трима се насочиха към мен.

Направих се на ударен и продължих да кълва. Те ме заградиха и също се заеха с остатъците от хляб наоколо. Скоро в близост до мен не остана нищо за ядене.

Стана ми студено. Изведнъж започнах да усещам мокри капки върху перата си. Потреперих.

Един Пришълец се нахвърли върху Пулес и го клъвна в гърба. Той се обърна и отвърна с удар с крило. Още двама Пришълци го заградиха и скоро приятелят ми се озова на ръба. Принудиха го да излети, но той се върна обратно на покрива и кацна на метър от мен.

– Я го виж тоя! – рече петнистият. – Прави се на смел!

– Скоро ще му потънат гемиите! – обади се някой.

Петнистият се спусна към Пулес и го подгони.

– Остави го! – извиках и застанах между тях.

– Махни се от пътя ми! – рече злобно Пришълецът.

– Какво искаш?!

– Искаме да се позабавляваме – намеси се Де Лукас и се приближи до мен. – Миналия път не разполагахме с достатъчно време за това.

Дъждът се засилваше. Острите капки започнаха да проникват в тялото ми все по-упорито.

– Този район не е от най–интересните места за забавления! Вървете си!

– А ако откажем?!

Петнистият ме заобиколи и удари Пулес с крило.

Пулес му отвърна. Още един Пришълец се намеси и клъвна приятеля ми в гърба. Мократа перушина се разхвърча във въздуха.

Не издържах. С един скок се озовах зад гърба на нападателя и го ударих с крило. Той се извърна и се опита да ми отвърне, но аз го изпреварих и му нанесох удар с другото крило. Той ме изгледа изненадан, а аз използвах изумлението му като го клъвнах яростно по главата. Това съвсем го разстрои и той излетя към комина на съседния покрив.

Петнистият се изправи срещу мен целият настръхнал. Козината по шията му се беше разтворила. Беше готов да се бие.

Допрях главата си до неговата. Гледахме се в продължение на минута, после той замахна с крило и ме удари. Отвърнах му и извъртях шията му. Той изскимтя и отстъпи. Оттласнах се леко и се хвърлих отгоре му, клъввайки го по шията. Той отново изскимтя и отлетя назад.

Обърнах се, за да видя как Пулес се гърчи под ударите на двама Пришълци. Опитваше се да устои на атаките им, но болката скоро щеше да го принуди да се предаде и да отлети.

Реших да му се притека на помощ, но бях нападнат отстрани от двама Пришълци. Обърнах се и ударих единия с крило, но другият ме клъвна яростно по шията. Почувствах болка. Видях още един да се приближава от другата ми страна.

Де Лукас стоеше отстрани и наблюдаваше неравния двубой с видимо задоволство. Прииска ми се да смачкам самодоволния му поглед.

Изхвърчах право към него и го атакувах.

Той не очакваше, но успя да се предпази разпервайки крила и премятайки тялото си назад. Застигнах го и се хвърлих отгоре му.

– Подлец! – извиках.

Телата ни се вкопчиха в люта борба за надмощие. Успях да извия шията му и да го притисна до керемидите.

– Глупак! – извика той и понечи да се отскубне.

Пернах го с крило през главата и го клъвнах жестоко по шията.

В следващия миг усетих две тела върху себе си. Обърнах се и шибнах единия от нападателите, целият в бели окраски. Другият ме клъвна и отскубна няколко пера от тялото ми. Заболя ме, но се престорих, че нищо ми няма. Белият изглеждаше смутен, затова реших да го довърша. Пернах го с крило и го клъвнах два пъти по шията, където болката беше най-непоносима. Той изхленчи и излетя.

Нови двама се понесоха към мен отляво.

Нямаше място за отстъпление. Веднага атакувах единия и го съборих на покрива. Започнах яростно да го кълва. Той заквича и се затътри надолу към улея, където дъждът беше оформил голяма локва. Пришълецът се отскубна за миг и излетя към отсрещния покрив, спасявайки се от лапите на водата.

Устремих се към другия, но той се изпари още преди да вляза в двубой с него.

Миг по-късно пред мен се изправиха Де Лукас, петнистият и още един доста едър Пришълец. Започнаха да ме дебнат в кръг.

Какво си бях внушил? Че ще успея да се справя сам с десет противници?

Прелетях до средата на покрива. Те ме последваха, а към тях един по един започнаха да се присъединяват и останалите Пришълци. Обръчът около мен се затягаше.

Втурнах се към петнистия, хвърлих се отгоре му и телата ни отлетяха с метър надолу към ръба. Извих шията му и го клъвнах. Той изпъшка и се опита да се отскубне. Започнах да му нанасям удари с крила и да го кълва все по–яростно.

– Хванете го! Какво чакате?! – чух гласа на Де Лукас някъде зад себе си.

Останалите бързо долетяха и ме заградиха плътно, като започнаха да ме нападат и удрят в гърба и по главата.

Петнистият разтърси тялото си и отлетя към отсрещния комин, разнасяйки из въздуха част от перата си.

Почувствах се като в клетка. Започнах да се въртя и да нанасям удари във всички посоки.

Изтощението започна да ме превзема. Непрестанният дъжд се смесваше с потта на тялото ми и затрудняваше движенията ми още повече.

Известно време яростта ми надделяваше над разума. Въртях се като обезумял, размахвайки крила, отскачайки, нападайки противниците без да подбирам. На всеки мой удар Пришълците ми нанасяха многократно повече, но аз продължавах да се бия. От време на време отлитах към някоя отдалечена част на покрива, но те бързо ме заграждаха. Причаквах ги и започвах неравния двубой наново. Навсякъде около мен хвърчаха облаци от пера и окосмение. В един момент не виждах нищо пред себе си, но ударите ми и без това бяха станали напълно отчаяни. Хвърлях се сляпо напред, поднасяйки тялото си на безмилостните атаки на Пришълците.

Накрая не издържах. След едно жестоко клъвване по шията болката ме сломи окончателно и излетях. Няколко Пришълци веднага ме последваха във въздуха. Предполагам очакваха от мен да кацна на някой от съседните покриви. Там щяха да ме довършат.

Не, нямаше да го направя. Въпреки че бях останал почти без сили, трябваше да продължа да летя. Трябваше да ги откажа.

Сетих се за Пулес и другите ми приятели. Дано бяха успели да се оттеглят на безопасно място.

Сетих се и за Гладис. Надявах се да не я открият.

После в главата ми се роди идея.

Завих на запад и продължих да летя. Де Лукас и още един от бандата му продължаваха да ме следят. Аз обаче нямах никакво намерение да спирам. И без това ме чакаше дълъг път. Щях да имам възможност да си почина по-късно.

Следваха ме известно време, но накрая явно прецениха, че не си струва да се отдалечават толкова много. Видях ги да кацат на един комин, проследявайки ме с поглед. Не спрях. Продължих на запад като само леко намалих темпото.

Когато се уверих, че съм се откъснал напълно от преследвачите си, започнах да се оглеждам за подходящо място за кратка почивка. Исках да спра някъде, където щях да мога да остана известно време сам със себе си. Не след дълго прелетях край една висока сграда, зад която се показаха няколко по-ниски постройки. Не изглеждаха обитаеми. Понесох се към най-близката и се огледах внимателно за подходящо за кацане място. Харесах си един от комините.

Стоварих се тромаво до него, отпуснах се и заплаках. Сълзите ми се сляха с дъжда.

Бяха ме унижили в собствения ми район. Бяха прогонили приятелите ми. Бяха унищожили храната ми.

Бях изложил на опасност семейството си.

Положението ми не изглеждаше никак розово.

А до идването на Емисаря оставаха само три дни…

 

 

4.

 

Когато стигнах до района на Мак Брайд силите ми бяха изцедени до краен предел.

Пътешествието беше дълго, а гъстата мъгла, която се беше появила по средата на пътя, ме беше затруднила максимално. По едно време си мислех, че съм се загубил. Летях в несигурност до момента в който под мен се появи дългата редица от тополи - явен знак, че се движа в правилната посока. Прелетях над няколко населени места преди да се спусна над широко зелено поле. От другата му страна имаше красива вилна зона, където се намираха три богати района. Единият беше този на Мак Брайд.

Бях идвал тук много отдавна. Спомнях си смътно разположението на къщите, но не бях сигурен къде точно се подвизава този когото търсех.

Избрах си един населен покрив и кацнах. Местните довършваха остатъците от поредната си порция. Когато ме видяха, спряха за миг заниманието си и ме изгледаха подозрително.

– Здравейте – рекох. – Търся Мак Брайд.

– Ето там – отвърна един в сиви окраски, посочвайки към съседния покрив.

Излетях натам.

Не харесвах Мак Брайд. Поне доколкото си го спомнях. Беше арогантен и постигаше целите си с цената на страданието на другите. Освен това беше бивш Пришълец и порядките и маниерите му не се различаваха много от техните.

Той не беше сам, но въпреки това аз веднага го разпознах. Имаше огромен белег на гърдите, където липсваше окосмение - жесток спомен от миналото.

Приближих се към него, а двама от приятелите му веднага ме пресрещнаха.

– Какво искаш? – попита грубо единият.

Понечих да отговоря, но вместо своя собствен глас чух този на Мак Брайд.

– Оставете го!

Беше ме разпознал.

Те се отдръпнаха, а той ме огледа внимателно. Очите му бяха властни и изпитващи.

– Познах те – кимна ми той, – въпреки че не съм те виждал много отдавна.

– И аз те познах.

Той кимна леко, доловил намека ми.

– Никой досега не ме е объркал след като ме е видял веднъж. Какво те води насам?

– Имам нужда от помощта ти – отвърнах директно.

Той ме изгледа отново.

– Кой те подреди така?

Прекарах крило през челото си и се натъкнах на лепкава кал и отскубани косми. Огледах се. Тялото ми беше покрито с мръсотия, а част от перата и окосмението ми липсваха. Явно външният ми вид издаваше всичко.

– Пришълци – отвърнах.

– Така и предполагах – рече Мак Брайд. – Ела. Да влезем и да поговорим на спокойствие.

Последвах го в дома му.

– Как стана всичко?

– Преди два дни се появиха и се опитаха да ме предизвикат. Размина се с обиди и закани. Днес обаче унижиха мен и приятелите ми. Изхвърлиха ни от собствения ни район. Престъпиха Съглашението, за което заслужават да бъдат наказани.

– И защо дойде точно при мен?

– Защото ти можеш да ми помогнеш.

– Кое те кара да мислиш, че ще го направя?

– Не съм казал, че ще го направиш – отвърнах. – Казах, че си способен да го направиш.

Той започна да се разхожда напред-назад. След малко рече:

– Защо не отидеш при Емисарите? Те са тези, които следят за спазването на Съглашението и всички останали порядки. Би трябвало да се застъпят за теб.

– Не ми трябва застъпничество. Трябва ми реална помощ.

Мак Брайд ме погледна сурово.

– Аз отдавна скъсах с предишния си живот – рече той. – Сега имам семейство, което обичам и за което трябва да се грижа.

– Аз също – отвърнах.

– … А ти ме караш да вляза в открит двубой с Пришълците – продължи той без да обръща внимание на моите думи, – като си навлека гнева им, както и подозренията на Емисарите. Сега е точно периода, в който последните са плъзнали из районите. Искаш от мен да поставя на карта това, което градя вече дълго време.

– Така е – съгласих се, – твоята намеса носи своите рискове.

– Какво ще ми предложиш в замяна?

– В замяна на какво?

– В замяна на помощта ми – уточни Мак Брайд.

Замислих се. Нямаше какво да му предложа, разчитах единствено на неговия дълг към баща ми.

– Не разполагам с нищо атрактивно – отвърнах. – Напоследък и Ръката…

– Стига! – прекъсна ме той. – Нямам нужда от храна, тук си имаме достатъчно.

Той се замисли. Погледна ме няколко пъти и промърмори нещо на себе си. Сетне рече:

– Изчакай тук. Ще се върна след малко.

Излезе, а когато се върна по моя преценка беше изминал около час.

– Колко са на брой? – попита Мак Брайд.

– Десетина – рекох.

– Добре, ще се разправим с тях, но искам да знаеш нещо.

– Какво?

– Правя го само защото баща ти ми спаси живота преди време. И го правя за пръв и последен път.

– Благодаря ти – рекох. – Ще ти бъда задължен.

– Сега почини. Няма смисъл да прибързваме. Ще излетим утре преди изгрев слънце. Смяташ ли, че ще бъдат там?

– Предполагам – отвърнах. – Сигурно вече мислят как да превърнат района в своя собственост.

– Ще видим тая работа – рече Мак Брайд и излезе отново.

Аз се проснах на земята изтощен. Сетих се за Гладис и за малкия Пако. Помолих се с тях всичко да е наред.

А Емисарят щеше да се появи само след два дни…

 

 

5.

 

Зората беше тиха и ясна. Въздухът беше пропит от свежестта на росата, а снощният дъжд сякаш беше изчистил света от мръсотията.

Поехме без да се бавим излишно.

Мак Брайд беше призовал седем свои приятели. Като прибавим него и мен самия бяхме общо девет. Доверих му се напълно. Все пак той беше врял и кипял в подобни борби. Опитът му беше впечатляващ.

Летяхме дълго. Аз водех колоната, а останалите се носеха плътно зад мен. Направихме две кратки почивки, колкото да се възстановим и съберем сили за следващия преход. Мак Брайд ме помоли да спрем малко преди да достигнем района. Искаше да обсъди с нас някои неща.

Така и направих. Съобщих му когато наближихме и му описах цялостната обстановка в близост до моя район.

Кацнахме до един комин на около двеста метра от покрива. От крайната ни цел ни разделяха две масивни сгради.

– Това те ли са? – попита Мак Брайд, кимвайки към дребните движещи се точки по покрива.

– Предполагам – рекох. – Моите приятели от района не наброяват толкова много. Със сигурност там има Пришълци.

– Опиши ми техния водач.

– Едър е колкото мен. Сиво оперение, но има нещо, което го различава от всички останали; опашката му е изцяло бяла. Не е особено добър в пряк двубой. Името му е Де Лукас.

– Добре – рече Мак Брайд след като ме изслуша, – ще се приближим към тях и кацнем от различни страни и по различно време. Не искам да издаваме числеността си от самото начало. Искам първо да ги подразним, а след това да ги накажем както подобава. Искам след като отлетят никога да не се върнат на това място. Някакви въпроси?

Мак Брайд разпредели позициите и изчака известно време, за да даде възможност на всеки да прелети до мястото откъдето трябваше да нападне Пришълците. Аз бях определен да се придържам плътно до него.

След като всички бяха заели позиции, Мак Брайд реши, че няма смисъл да протакаме нещата. Даде ми знак и излетяхме.

След по-малко от минута се носехме към покрива. Мак Брайд разпозна Де Лукас и се насочи право към него. Водачът на Пришълците крачеше гордо из керемидите, поклащайки глава напред-назад. Когато ни видя да се приближаваме, ни изгледа леко озадачен, но не показа да е притеснен. Когато обаче ме видя да кацам на няколко крачки от него, остана изумен.

– Не вярвах, че може да бъдеш толкова глупав и да се върнеш – рече Де Лукас със сарказъм.

– Чух, че си нарушил Съглашението и си прогонил приятеля ми от неговия район – Мак Брайд реши да вземе нещата в свои ръце.

– Това какво те засяга? – Де Лукас се обърна към него надменно.

– Засяга ме, защото както вече ти казах, този младеж – той кимна към мен – ми е приятел.

– Съглашението е отживелица, която никой вече не спазва. Аз работя по мои закони.

– Някои гладуват заради твоите закони.

– Казах ти вече – рече Де Лукас раздразнен, – това не ти влиза в работата.

– Аз пък ти казах, че приятелят ми се чувства обиден.

Пришълецът го погледна надменно и издаде гърлен смях.

Останалите от бандата му бяха пръснати в различни посоки. Някои сновяха из съседните покриви, други висяха край комините, а двама се приближиха заинтригувани от оживения диалог.

Де Лукас събра кураж и се наежи. Козината по тялото му настръхна.

Мак Брайд направи бърза крачка напред и го клъвна мълниеносно по шията.

Де Лукас изквича от болка и отскочи назад.

– Махай се оттук и да не съм те видял повече да стъпиш на това място! – Мак Брайд се приближи плътно до него.

Двамата Пришълци забързано се притекоха на помощ на главатаря си, а аз веднага се изправих срещу тях.

Дебнахме се за съвсем кратко време, после те ме нападнаха и се завърза яростен двубой.

Бях прекалено зает за да проследя всичко около себе си в детайли. Зная само, че нещата се развиха много бързо. Останалите Пришълци започнаха един по един да прелитат към нас, но приятелите на Мак Брайд реагираха незабавно и започнаха да се появяват от всички посоки. Скоро на покрива се оформиха две враждебни групи. Нашата взе превес, а бандата на Де Лукас започна да отстъпва и накрая прелетя на един от съседните покриви.

Беше очевидно на чия страна е силата, а Пришълците признаха превъзходството ни като се скупчиха в центъра.

– Знаеш ли кой съм аз?! – Мак Брайд се пъчеше победоносно над Де Лукас. От самото ни пристигане не се беше откъснал на повече от педя от него. Беше му взел мерника и не го беше оставил на мира докрай.

– Не – отвърна плахо Де Лукас.

– Името ми е Мак Брайд, а колкото до белега ми, сигурен съм че ще го запомниш, но не ти препоръчвам да ти се налага да се срещаме пак.

Пришълецът изхленчи нещо неразбираемо и понечи да излети.

– Чакай, не съм свършил – спря го Мак Брайд. – Ако чуя, че пак си се навъртал насам, ще те открия и тогава последствията за теб и приятелите ти ще бъдат много по-сериозни. Ясно ли е?!

Де Лукас не отговори, само наведе глава.

– Ясно ли е?! – попита Мак Брайд още веднъж.

– Да – отвърна неохотно Де Лукас. Поражение не се признава лесно.

Пришълците излетяха и аз никога повече не ги видях.

Благодарих на Мак Брайд.

– Пази се – рече той и подкани приятелите си.

Те също потеглиха скоро и аз никога повече не ги видях.

Огледах се. По съседните покриви се бяха събрали съседите от всички околни райони. Едва сега осъзнах, че двубоят с Пришълците е бил проследен от много свидетели.

Отправих се незабавно към дома…

 

 

Същата вечер Гладис се беше сгушила в мен. И двамата не можехме да заспим.

Беше плакала дълго, много дълго, когато ме видя да се прибирам след раздялата ми с Мак Брайд. Помислила, че са ме убили или прогонили завинаги.

– Какво ще правим? – попита тя.

– Как какво? Оставаме тук. Поне до утре.

– И ще живеем тук сами?

– Защо сами?

Тя въздъхна.

– Снощи, след като Пришълците са си отишли, Пулес дойде при мен. Разказа ми за двубоя и за това как са те проследили, а ти така и не си се върнал. Изглеждаше много притеснен. Спомена, че имал намерение да напусне района. Особено след като брат му изчезна с Джилби. Искал да се опита да го открие.

– Решението ще си бъде негово.

– Не е само той този, който ще напусне. Вчера надвечер се престраших да изляза, първо за да се опитам да те открия и второ за да науча нещо повече за станалото. Натъкнах се на Балди, братът на Фала, който също търсеше следи от битката. Каза ми, че той и Фала окончателно са решили да не се връщат при нас.

– Значи наистина ще бъдем сами. Идеално! Ръката ще бъде изцяло наша.

– Ако въобще реши да се смили над нас.

– Не се безпокой, ще се справим – рекох и я погалих.

Гладис се отпусна в прегръдката ми. Беше права. Животът ни щеше да става все по-труден. Но аз реших да не мисля за това.

Замислих се за идването на Емисаря. Може би неговите планове за нашето бъдеще бяха по-различни…

 

 

6.

 

Емисарят беше слабоват и много досаден. Крачеше важно из помещението и говореше бавно, като натъртваше на всяка изречена дума. Е, няма как, нали те управляваха света…

– Докладваха ми, че вчера в този район е имало битка – той ме погледна въпросително.

– Вярно е – отвърнах.

– Пришълец на име Де Лукас и друг един на име Мак Брайд са били в основата на конфликта. Вярно ли е?

– Донякъде.

– Донякъде? – Той ме погледна строго. Явно не обичаше да му противоречат или да поставят под съмнение думите му.

– Мак Брайд не е Пришълец – рекох.

– Дълги години се е водил в регистрите като такъв. Вълкът мени кожата си, но не и нрава си. С вчерашното си поведение Мак Брайд просто е потвърдил тази мъдра мисъл.

Не отговорих. Той също замълча за известно време, вероятно наслаждавайки се на остроумието си, после попита:

– Мога ли да зная какво е породило кавгата?

– Пришълците нарушиха Съглашението.

– Какво по-точно се случи?

– Дойдоха и унищожиха запасите от храна за деня, после буквално ни прогониха от района.

Той ме огледа внимателно.

– А не ти ли е известно – рече, – че в такива случаи е редно да се обърнеш към нас?

– Известно ми е, но аз имах нужда от своевременна помощ.

Емисарят се намръщи.

– Искаш да кажеш, че ние не сме способни да предоставим своевременна помощ?

– Просто познавам качествата на Мак Брайд, затова предпочетох да потърся него.

– Няма значение какво си знаел и какво не си. Факт е, че си заобиколил закона.

Какво знаеше той за закона? Какво знаеше за това да защитиш живота на семейството си? Реших да замълча. Не беше здравословно да се спори с Емисар.

Той закрачи напред-назад и накрая рече:

– Уверявам те, че на тези Де Лукас и Мак Брайд няма да им се размине. Няма да търпим подобни своеволия. А на теб – той спря и ме погледна остро, – ще ти отправим последно предупреждение. Но знай, че следващият път ще отговаряш за действията си пред Съвета.

– Благодаря за проявената благосклонност – рекох и тъй като бях започнал да губя търпение, попитах. – А сега бихте ли ме уведомили за другото, по-важното ви решение?

– И дотам ще стигнем – отвърна той наставнически. – Колко сте общо в района?

– Не зная точно – рекох, – напоследък доста от приятелите ми напуснаха, други още не са решили какво искат да правят.

– Добре, добре, това няма особено значение. Съветът реши да ти се довери за още една година. Ще продължиш да отговаряш за района, или поне докато Ръката ви храни. Но помни, ако Тя изчезне, трябва да ни уведомите незабавно.

– Задължен съм ви за доверието, което проявявате към мен – рекох. – Ще направя каквото мога.

– Надявам се – рече Емисарят, усмихна се чиновнически и изчезна.

 

 

Бях постигнал успех, бях запазил района си, но какво от това?

Живеех от милосърдието на Ръката, приятелите ми ме напускаха един по един, с Гладис ставахме все по-самотни, а дните ни все по-несигурни. Какъв беше смисълът тогава на такъв един успех?

Животът ме беше научил да бъда оптимист и да извличам позитивното. Все пак имах свой дом и семейство, които придаваха смисъл на съществуването ми. Опитвах се да се наслаждавам на всеки идващ ден по възможно най-добрия начин.

А днес щеше да бъде наистина вълнуващ ден за мен.

Бях решил да изведа Пако навън и да му предам първите уроци по летене…

 

 

 

 

КРАЙ